На Запад хората ходят на психотерапевт. В България – на врачка

От e-vestnik.bg


Румен Георгиев е психотерапевт. Той е сред основателите на Българската асоциация по психотерапия и зам.-председател на управителния й съвет.
Д-р Александър Ангелов е психиатър. Дълги години работи с пациенти, които имат проблеми с наркотичните вещества и алкохола. Има специализация по психотерапия. Член е на УС на Българската асоциация по психотерапия.

- Трябва ли да си луд, за да ходиш на психотерапевт?

- Румен Георгиев: Категорично не, но някои хора така си мислят – че трябва да си ку-ку. Други, особено мъжете, си казват – как някой ще ми дава акъл, аз да не съм глупав. В по-развитите страни психотерапията е станала част от живота на хората и непрекъснато се правят различни обучения. Човек може да посети семинар за това как да се справя с детето си, което има проблеми с дисциплината, как да се разбира с партньора си при съвместно живеене. Това, което е било валидно за взаимоотношенията между мъжа и жената по времето на нашите баби и дядовци, е абсолютно неприложимо в днешно време. Митът, че любовта оправя нещата, се опровергава дори само на физиологично ниво. Периодът на влюбване трае от 6 месеца до 2 години. Хормоните ни надрусват почти като наркомани, след което нивото им спада и започваме да забелязваме недостатъците.

Връзката между мъж и жена започва, когато вече забелязваме недостатъците, но въпреки това решаваме да останем заедно. Тя няма нищо общо с филмите на Холивуд и с мита за вечната любов. Добре е младите да се научат какво да правят, когато има конфликти и разминавания, защото точно чрез тях се развива връзката. Ако няма конфликти и различия, просто няма връзка. Докато мнението е обратното – щом се караме, значи не се разбираме. И много хора си казват: „Може би не избрах правилния“, търсят други партньори и им се случва едно и също. Това не е терапия, а образование по отношение на взаимоотношенията между хората, което липсва.

- Много хора твърдят, че са влюбчиви и затова сменят партньорите - не че имат проблеми във взаимоотношенията.

- Александър Ангелов: Зависи от контекста. „Много съм влюбчив“ може да е тичане от връзка на връзка, за да си разнообразиш живота, да не се обвързваш чак толкова, да не носиш тежестите на някакъв продължителен съвместен живот, който понякога си има и суровите страни. „Много съм влюбчив“ понякога просто значи: „Тичам от приключение на приключение, защото по-добре да не се заседявам много на едно място“. Не че това винаги е осъзнато, но често т. нар. влюбчивост е свързана с незрелост и с нежелание да се поемат отговорности във връзката. Едно от нещата, които дава психотерапията, е да оцениш отношението си към това, което се случва.

- Казват, че психотерапевтът може да ти бръкне в мозъка и да ти го промие. Има ли такава опасност?

- Румен Георгиев: Поздравявам ги за вярата, която имат в мощта на психотерапевтите, но за добро или за лошо, не можем да бръкнем в ничий мозък. Едно от нещата, с които се свързва психотерапията, е хипнозата, но никой не може да накара друг човек, независимо дали е под хипноза или не, да направи нещо, което противоречи на моралните му норми. Няма как. Ако беше възможно, само казваш на пациента: „Сега отиваш, обираш банката, носиш ми парите и забравяш за всичко“, след което няма нужда да работиш.

- Хипнотизаторът не може ли да внуши на пациента си мисли, които не са негови? Примерно – че не обича да пуши цигари?

- Румен Георгиев: Първо, човек трябва да има мотивация да спре цигарите. След това вече отказването може да се улесни не само с хипноза, но и с различни други методи - изграждане на поведение, навици, хранене и др. Но не може да бъде накаран да спре цигарите, ако не иска. Такова огромно въздействие върху хората не може да се оказва. Иначе рискуваме да се превърнем в роботи в ръцете на някой психопат примерно. Ние имаме емоции, а те са автономни.

- От какво тогава са породени страхът и недоверието към психотерапевтите?

- Румен Георгиев: Хората имат всевъзможни убеждения – че има извънземни, че любовта е всичко, че само врачките и шаманите могат да им помогнат. Виждал съм заглавие във вестник: „Виден екстрасенс и психотерапевт“, а отдолу - снимка на някакъв космат мъж, гол до кръста, който си е налепил по гърдите и по корема 20 лъжици. Но е истина, че ако трябва да избират между врачката и психотерапевта, 70% от хората ще изберат врачката.

- Защо предпочитат врачките?

- Александър Ангелов: Търсят бързи решения и очакват готови рецепти.
Снимка: e-vestnik

Те си мислят, че врачката ще им предвиди бъдещето и няма нужда да полагат усилия. А това не може да стане, защото човек сам си прави живота – не му го прави врачката.

Румен Георгиев: По същата причина някои хора предпочитат да отидат на психиатър – защото ще им даде хапче, те ще го изпият и ще им светне пред очите. От това проблемите не се решават, човек вечно е в депресия и вечно взима лекарства, но му е по-лесно. Психотерапията изисква усилия, постоянство, а и средства.

- Струва ли си човек да инвестира в психотерапия?

- Александър Ангелов: Да, защото ефектът не се измерва само с пари. Това може да промени живота ти.

Румен Георгиев: А и не е толкова скъпо…

- Как вървят цените?

- Румен Георгиев: Между 20 и 30 лева на посещение.

- В интернет има оферти от типа: „65 лева за сеанс от 45 минути“?

- Румен Георгиев: Много е вероятно да става въпрос за мошеник или някой да разчита, че ще отидеш само 1-2 пъти и се опитва да ти вземе повече пари. Хората, които провеждат истинска психотерапия, знаят, че това не става за един-два пъти, а отнема месеци. Те ще определят по-поносима цена, за да могат да си свършат работата. Удоволствието на всеки професионалист е да види резултата от труда си.

- Как човек може да промени живота си с психотерапия?

- Александър Ангелов: Психотерапевтът ти дава възможност да погледнеш на проблемите си от друга гледна точка и в перспектива. Успокояваш се по отношение на проблеми, които преди си мислел за нерешими, и се стимулираш от нови възможности, които се разкриват пред теб в хода на работата. Или получаваш ново себепознание. Човек, когато се движи в ежедневното клише и стандартните социални роли, трудно излиза от тях и умората му бързо се трупа.

Психотерапията ти дава възможност да погледнеш тези роли отстрани – къде си по-ефективен, къде няма смисъл да влагаш усилия, кое е добре да развиваш в себе си. Всеки от нас изпълнява едновременно много социални роли. С времето в някои от тях настъпва еднообразие. Дори и човек да няма сериозен психологичен проблем, ако отиде на консултация, може да разбере къде прекалено се е концентрирал и на кои важни лични неща не отделя внимание. Ти може да си на върха на кариерата си, но да си лишен от личен живот. Затова и се правят много сесии за мениджъри, за хора на отговорни постове и др.

- Може ли да стане някакъв фал по време на психотерапия? Какъв е рискът?

- Румен Георгиев: Риск има, ако психотерапевтът е неопитен. Не че ще направи нещо лошо на пациента си, но може да се опитва да му помогне по неправилен начин. Например, аз съм на път да се самоубия. Това е мъчително решение и последната ми надежда е в психотерапевта. Отивам при човек, който не е опитен, и му казвам: „Омръзна ми животът, всичко е гадно и т.н.“, а той ми отговаря: „Ще се оправиш – какво толкова си се потиснал? Горе главата! Вземи се в ръце! Ето – женен си, имаш деца, работиш. Малко по-смело трябва, по-ведро да гледаш на живота – виж колко хубави неща има“. Тоест, окуражава ме като приятел. И аз си казвам: „И този не ме разбира и не знае какво ми е отвътре. Нищо че имам жена и деца - пак не ми се живее…“ И тогава може да отида и да се самоубия. Но е много рядко и това да се случи. Тоест – психотерапевтът може да не успее да помогне, ако няма опит, но вреда е изключително трудно да нанесе.

- Какво казва опитният психотерапевт на самоубиеца, вместо да го окуражава?

- Румен Георгиев: Например - че вероятно нещата при него наистина са много тежки и затова не се чувства добре. Трябва да се уважават чувствата на хората. Каквито и да са обстоятелствата в живота му, той може да се чувства добре или зле, така че терапевтът е длъжен да отговаря на емоционалното му състояние.

- Има ли минимална възраст за психотерапията? Уместно ли е например едно дете или тийнейджър да ходи на психотерапия?

- Румен Георгиев: По време на фамилна терапия идват и деца, и тийнейджъри. През пубертета за юношите най-важни са взаимоотношенията им с околните и въпросът за идентичността. Децата се тревожат – кой съм аз, харесва ли ме другият пол, готин ли
Д-р Румен Георгиев. Снимка: e-vestnik

съм, какъв искам да стана. В такъв момент са подходящи превантивни сеанси, които да помогнат на юношите да се опознаят по-добре, да придобият умения да общуват. Агресията при подрастващите е проблем на тревожността. Има научно доказани методи, които помагат за намаляване на агресията в тази възраст, но те изискват време и постоянство. Затова се ядосвам понякога като видя, че по света се харчат милиони долари за безсмислени кампании срещу насилието. Примерно, четат се лекции или се организира събитие от типа – на 25-и август деца от 25 държави ще нарисуват мир. И какво става като нарисуват мир? Сигурно той настъпва на земята и край вече с агресията. Или се организира  колоездачно състезание, двама човека седят на велосипеди, а над главите им пише: „Не на дрогата“. И за това са похарчени примерно 10 000 лева…

- Има ли психологични проблеми, които трябва да се решават навреме, иначе става късно (както е при някои физически заболявания)?

- Румен Георгиев: Във всеки момент от живота човек има различни проблеми. Дори да е над 80 години, той пак се тревожи как ще умре, има ли живот след това и т.н. Но за някои методи възрастта има значение – например да се работи в психоаналитичен план с по-възрастни пациенти е трудно. Но пак би могло. Зависи какво се цели. Наистина, някои методи са подходящи до определена възраст. Например - не може да прилагаш танцувална терапия на някой 85 годишен.

Психотерапията е нещо като медицината и има различни цели – краткосрочни, дългосрочни. Краткосрочната терапия е близка до съветването, така че човек може да мине с няколко сесии и дори само с една. Фобията от летене със самолет например (от която масово страдат хората), може да се преодолее с едно упражнение за десет минути. Тоест, терапията може да се състои от едно посещение или да продължи с години (ако човек е решил да си преосмисли живота, личността, възгледите, ценностната система и поведението). То е като с лекарствата – от аспирин до операция.

- Каква е разликата между психолог и психотерапевт?

- Александър Ангелов: Психологията е професия, която дава определено ниво на познание най-общо за света на човека, за взаимоотношенията между хората, за личностната структура и др. Има организационна психология, педагогическа психология и др. Стандартното психологично обучение най-общо дава възможност да оцениш някакви проблеми, ако съществуват, и евентуално да направиш консултация (което е различно от психотерапията).

Консултативната работа е свързана със съветване, което може да бъде прието или не, докато психотерапевтичната е нещо по-системно, по-сложно и продължително, в което се  работи с несъзнавани проблеми и с проблеми в поведението. Част от стандартната психологична подготовка включва работа с лични проблеми, но това още не значи, че ставаш за психотерапевт.

- Кога ставаш за психотерапевт?

- Румен Георгиев: Има Българска асоциация по психотерапия, която включва различни школи и методи – арт терапия, фамилна, групова терапия, психодрама и др. Тази асоциация е член на Европейската асоциация по психотерапия, която е въвела стандарти от 1991 година.

Психотерапевтът има различна професия от тази на психиатъра и психолога. Това е немедицинска професия – вид специализация след хуманитарно или медицинско образование, за която човек трябва да е минал през специално седемгодишно обучение от 3 200 часа, разделени на блокове – теория, практика, лична терапия. Чак тогава той става правоспособен психотерапевт.

- Къде се извършва това обучение в България?

- Румен Георгиев: Различните психотерапевтични школи формират институти и извършват обученията.

A+ | A-

Покерът - новите пловдивски игри

Публикувана: Петък, 18-ти Март 2011, автор(и): Найден Тодоров, Румяна Дeнчeва, 24 Часа; прочитания: 4371; коментари: 15

Виж галерия 1 2 3 »

Обстановката не спира учениците от хазарт - използват дори и малките междучасия в школата, за да залагат. СНИМКИ: СЕБАСТИАН ПИЕР

Стоян З. е 17-годишен. Ученик в гимназията, която преди 4 години бе определена отрейтингът на “24 часа” като най-добрата в България. На изпитите е втори по резултат в цяла София. Стоян З. обаче е изключен от училището и взема изпити като частен ученик.
В осми клас той почти спира да ходи в час, защото играе покер с две карти. Т.нар. спортен покер, за който телевизиите непрекъснато разказват мазно за преуспели младежи с математически талант и здрави нерви, които печелят някакви първенства и някакви хиляди евро.
“В тези репортажи обаче никой не казва, че от четиримата на масата, печели единият Останалите трима губят, и то губят по много”, казва бащата на Стоян.
Според него в държавата има организиран план, гигантска национална измама, която напомня пирамидите и пловдивските игри от зората на демокрацията.
Всъщност не са само тези мазни репортажи по националните телевизии - нонстоп върви реклама на няколко сайта за покер, в които се включват супер известни лица - Дейвид Бекъм, Лотар Матеус.
Има няколко спортни канала, които непрестанно излъчват турнири по покер, а коментаторите говорят дълбокомислени неща, все едно протича огромно интелектуално усилие.
"Показват нормални хора в лъскава обстановка - курорти, хотели, плажове, лъскави коли, което води до пристрастяване към това нещо, презентирано като най-новия суперспорт на планетата. А най-уязвими от тази манипулация са децата", казва бащата на Стоян З.
“Защо са забранени рекламите на алкохол и цигари, а на покер не са? Нима няма пристрастяване към хазарта. Аз водих сина си на специалист и мога да ви потвърдя, че хората, потърсили помощ, в момента са хиляди", казва още той.
Неговият син спрял онлайн покера, а предпочитал да играе на маса, защото е убеден, че е много добър в изчисляването. Всъщност това е най-големият мит за покера с две карти. При обикновения имаш пет карти и залагаш веднъж. В този т. нар. Тексас или Холдем покер правиш комбинации между двете си карти в ръката и три открити на масата. Увличането настъпва от измамното усещане, че можеш да изчислиш вероятността твоята карта да е най-силната на масата.
За разлика от покера с пет карти тук практически залагаш 4 пъти, което много рязко вдига парите, които се разиграват.
При петте карти няма много мислене, там хазартният елемент е ясен - или ти идват карти или не. Докато при този си мислиш, че можеш да надхитриш системата.
Историите, които се разказват за покера, напомнят изключително много пирамидите от 90-те. Обяснява се, че в онлайн покера можеш да печелиш, ако си добър със смятането, защото в мрежата играят стотици хиляди, които губят по-малко. Но не се казва, че във всяко раздаване трима губят със сигурност и двама печелят. Като единият винаги е организаторът на играта. Подобно беше и с пирамидите - обяснението за произхода на парите бе мъгляво, същото както и при покера.
Най-гротеско е, че дори и в български тийнейджърски сайтове се рекламира играта, изрично забранена за лица под 18 години.
А когато те се регистрират да започнат да играят и предоставят фалшиви данни за годините си, всъщност се обричат на пълна невъзможност да спечелят каквото и да било. При разкриване на непълнолетни лица от самите компании акаунтите им се закриват (заедно с евентуално заработените пари) и въпросният IP адрес се блокира, за да не може човек да се регистрира отново в съответната онлайн зала. Но важното е, че евентуалните печалби са конфискувани, тоест от спазването на реда отново победители са организаторите.
Понеже напълно легалната регистрация на дете минава само с изричното знание и съгласие на родителите му или друг пълнолетен близък, първата фаза на зарибяването протича с безплатното трупане на практика със залагане на точки и дадени бонуси, както например в най-популярното кътче от световното интернет пространство - фейсбук. Това е като едновремешните игри със залагане на кибритени клечки в махалата, но в глобално развит вид. Въпросната безплатна практика в интернет кара малки и големи да се чувстват все по-готови, за да се доближат до лъскавите "покеракули" от екрана и до купчините с пари, с които се снимат победителите в излъчваните атрактивни турнири.
В името на индустрията има дори и "онлайн покер за деца" - елементарни безплатни видеоигри в интернет, чрез които "поставяш основите" на зарибяването още в ранна детска възраст.
Но дори при "задължителното" десетинасекундно зареждане на някои от тях, пред погледа на малчуганите се появяват реклами от сорта "печели лесно по 500 евро на ден". Сърфирайки из невинните детски покерзабавачници, скоро започваш да виждаш и препратки към игри с реални пари. И едно кликване на другия линк те кара да мечтаеш за други неща, които всъщност не са съвсем безплатни. Е, ако успееш да се уредиш и с кредитна карта или банкова сметка на роднина или приятел над 18 години. Иначе, докато не можеш сам да си отвориш изрядна сметка, мечтите може и да са безплатни. Временно...
В една от подобните виртуални игри на първо място в класирането по точки е Цецко, на 11 години, от Добрич, водещ пред забавлявал се 60-годишен русенец. Регистрации в сайта имат и 10-годишни момичета.
Пред погледа на тези деца постоянно се появяват бляскави банери с информация за бонуси от 100 или 500 долара/евро при регистрация в истински и изобщо не детски покерзали. Друг е въпросът, че самото усвояване на зарибяващите бонуси става след изиграване на определен брой игри и натрупване на определени точки. Факт е едно - че рано или късно пристрастените към покера деца търсят начин за своя регистрация и своя сметка. Със или без помощ от родител. Най-достъпната им и лесна първа крачка към истинската хазартна част е минаването през така наречените Freeroll (безплатни) турнири. При постигане на резултати в тях, без да си заложил дори цент, печелиш примерно 70 или 100 долара. След това те влизат в твоята сметка. В дадени покерзали и в определени моменти се организират и много по-мащабни Freeroll надпревари, от които може да се спечелят по-сериозни суми, макар и с повече усилия.
Целта на безплатните турнири е чисто зарибяване! При наличие на самоконтрол и дисциплина обаче някои хора могат да задоволяват влечението си към покера съвсем безплатно и дори да заработват пари. Е, те няма да се доближават до печалбите на акулите в бранша, но няма да има и никакъв риск. И все пак не трябва да се забравя, че спортуването чрез хазарт в интернет си е най-вече бизнес. А сигурни печеливши са само организаторите. Според неофициална информация всички компании и сайтове, взети заедно, изкарват зашеметяващата сума от 20-30 млн. долара на ден от Rake - парите, които удържат на милионите играчи, за предоставения им шанс да забогатеят в необятната онлайн зала.
Когато децата започнат да се чувстват по-зрели (поне според мнението им за личните им покерумения), “тръгват и на училище” по покер. В интернет им се предлагат достатъчно опции за научаване на “печеливши стратегии”. После вече и амбициите за “лесни пари” са налице.
При недобро отношение на държавата към заплахата непълнолетни да се подават на хазартното покеризкушение, положението наистина може да придобие застрашителни размери. Защото покер “епидемията” е заразна. Броят на играещите онлайн българи само за последните три години се е увеличил над 600 процента. А близо 200 000 българи играят покер всеки ден. Доста са деца! (24 часа)

Сварка- селският покер от “Люлин”

Една от най-разпространените игри сред учениците е "свара" или "сварка". Както всяка игра и тя има всевъзможни правила, регионални изключения. Всичко е въпрос на предварителна договорка - клаузите не се променят в разгара на играта.
Целта е повече от проста - изкарай повече точки от противниците ти, ако нямаш добра ръка - блъфирай и спечели колкото се може повече пари. Използват се картите от 7 до асо. Комбинирането им е или по боя, или по число. Тези с картинките носят десет точки, цифрите са толкова точки, колкото е числото и на картата, а асата са по 11 точки. Например вале купа, дама купа и асо пика са 20 точки, защото асото не е купа. Изключение прави седмица спатия - "Йончев", "чотора" или "шпока", най-силната карта. Тя се комбинира с всички останали и тежи 11 точки. В горния случай, ако вместо асо пика се падне "Йончев", сборът става 31 т.
Таванът на точките не е 33 (при три аса), а 34 - ако имате три седмици. Най-малко двама могат да играят, а максимално - осем човека. Всеки получава по три карти, като се раздават по една в посока на часовниковата стрелка. Обикновено преди още да са видели картите си, играчите плащат "вход" - предварително определена сума, която ще изгубят, ако се откажат да залагат, след като погледнат картите си. Така се гарантира, че няма да има кибици, които да стоят по 35-40 "врътки" в играта в очакване на силни карти. Залагането на парите е като при покера - с "плащане" (отговаряне), "с нови..." (наддаване), "на тъмно" (залагане на сляпо, без поглеждане на картите). Спечелилият раздава картите в следващия рунд. Ако двама или повече играчи имат еднакъв брой точки, настъпва "свара". Започва ново раздаване, в което "входът" за него е половината от заложените вече пари на масата. В сварката могат да влязат и останалите играчи, но след заплащане на новата миза. Настоящи и бивши играчи на сварка разказват:
Е. И., 17 г.: "Ми не ми пречи, даже така изкарвам повече пари на ден от майка ми. Е, верно - случвало се е да губя по 70-80 лева на ден, ама пък на следващия си ги избивам. Поне по 20-25 кинта си прибирам в джоба, когато играя. А това е, ако не всеки ден, то поне през ден. Събираме се горе в 5-и (става дума за пети микрорайон на Люлин - б.а.) зад един компютърен клуб. Преди играехме вътре, ама го затвориха. Ако не е много студено, винаги сме там. Лятото - привечер, напролет и есен - по обяд. И да вали, не ни грее много, `щото има навес. Още не сме почнали да се събираме, ама и т`ва ще стане. Бе, не ми се отказва. За к`во, като си утроявам и учетворявам джобните. Да не съм луд."
Б. Г., 16 г.: "Първо гледах. После почнах да влизам в играта със стотинки - 10, 20, 50. Губех, ама повече от левче не давах. След 2-3 месеца задобрях и почнах с 2-5 лева, после с 10, после с 15, накрая си давах всичките 25 лева, които ми бяха за цялата седмица. Абе, все нещо си мислех, че греша и не вдявам. Т`ва ми разпали интереса още повече. Къде-що имаше сварка по квартала, бях там. Губех си всичките пари първо, а после седях отстрани и гледах кой к`во прави и как действа. Още месец и се понаучих, накрая не печелех, но и не губех, бях си на парите. Единственото, заради което продължавах да играя и да си пилея парите, беше, че се надявах и на мен да ми потръгне. Ама нещо не върза. Не съм стигал чак да убивам и да крада, за да си набавя пари, ама веднъж си заложих дънките и ги изгубих. На другия ден ги донесох в пликче на тоя, дето ме би - един съученик. По едно време ми писна да губя и загрях, че не съм за хазарт аз."
К. Т., 18 г.: "А, вече не играя. Мина ми меракът. Не, че нещо съм изгубил страшно много пари. Ама си е наркотик некъ`в, шибана работа. Беше ми станало ежедневие и перспектива за живота. Не исках нито работа, нито нищо. Исках само да седя, да плякам карти и да си слагам по 3 лева повече в джоба. В крайна сметка пораснах, хванах си гадже и за 2-3 месеца тотално оте*ах сварката. След т`ва, явно съм пораснал, `щото видях отстрани как изглежда три-четири деградета да играят на пари, а всъщност да не са целували момиче никога. Като нек`ви квартални отрепки, само че по-млади. Не важи просто."
И. И., 15 г.: "Виждал съм к`во прави хазарта на хората. За т`ва и максимално 2-3 лева набивам за свара на ден. Загубя ли ги, ставам и си заминавам. Вътрешно знам, че ако се върна, 100% ще си ги върна. Ама проявявам нек`ва воля и се махам. Ако пък спечеля повече от 20 лева, пак ставам и заминавам. От загубата повече мразя само да губя спечелените вече пари. Абе, дано не изгубя контрол и да вляза в дългове. Само т`ва е тъпо. Че един приятел така го биха, заради 200-300 лева борчове от сварка. Играха на "тъмно", залогът стигна 200 лева и изгуби. Нямаше парите и каза, че отива да си заложи телефона, ама избяга. После го намериха и го напра`иха пастет. Иначе ще си играя, пък да видим!"
СЕБАСТИАН ПИЕР

Игор Марковски: Синът ми е на 7 години и играе, това го развива

"Моят син е на 7 години и играе спортен покер. Това развива математика, психология, поведенчески качества и дисциплина. Предпочитам да се занимава с това, отколкото да е по-близо до пороците от улицата. Спортният покер е игра за джентълмени, не за прошляци. И не е задължително да губиш баснословни суми. Има турнири с вход 1 евро. Има и множество фрийроли (безплатни турнири с печалби на реални пари). Това не е олимпиада, за да регистрираш участниците. На мен наскоро ми се обажда майката на младо момче, което победи в турнир. И ме пита: "Вярно ли е, че е спечелил пари? Не ги е откраднал?" При покера във всеки момент знаеш къде е детето ти, а не се чудиш дали не е някъде в близост до наркотиците", изтъква мотивите си председателят на Българската федерация по турнирен покер.
Според него само 0,5 процента от играещите покер са измамници, а и те бързо биват разкривани.
"През миналата година покерът официално бе признат за мисловен спорт. Сега, от 28 април до 1 май организираме фестивал на мисловните спортове в София. Ще се играе спортен бридж, спортен покер, табла и шах. 600-700 души ще се включат. А ако децата ни идат на мач и ги набият и се чудиш дали ще се приберат? За какво го правят? За адреналин. Еми в покера понякога адреналинът е повече, а и вече споменах какви качества се развиват", добавя Игор Марковски.
НАЙДЕН ТОДОРОВ

Система за разпознаване ще спира децата да играят онлайн

Исканията за отваряне на казина и игрални зали с покеравтомати или маси за покерзалагания растат, признават от Държавната комисия по хазарта.
Вече има регистрирани откази на оператори, които не отговарят на условията, твърдят от ведомството.
Редът за даване на лиценз е същият, както при останалите оператори. Искат се регистрация в България, инвестиции, утвърждаване на вътрешни правила за работа, по които да се докаже, че в залите за игри не се допускат непълнолетни и малолетни. Чакащите за разрешение доказват, че имат финансова възможност да изплащат печалбите на участниците в различните игри, в това число и за покер залагания. Законът предвижда за маса с покер около 20 000 лв. такса, за игрален автомат в игрална зала, на който се организира покер - по 7500 лева.
Големият проблем за комисията обаче остават интернет залаганията. В действащия сега закон няма точен регламент на онлайн хазарта. Готов от миналата година проект за промени в закона предвижда да се въведе конотрол и над електронните игри.
Плановете на комисията предвиждат, ако законът се приеме, което се очаква да стане до края на март тази година от МС и след това от парламента, да се изградят наземни сървъри, които да следят онлайн хазарта.
В проекта има запис, според който се предвижда изграждането на система за идентификация на участниците в интернет. Целта е да не се допускат до хазартните игри лица, ненавършили 18 години. Тя няма да струва нищо на държавата, тъй като инвестициите ще бъдат правени от частните лица, които развиват хазартна дейност.
Има проблем и с рекламирането на хазартни игри. Според сегашния закон е забранена пряката реклама.
РУМЯНА ДЕНЧЕВА

Хазартът за едни е игра, за други - болест

Д-р Александър Ангелов*
11 200 души в България страдат от хазартна зависимост по данни на БАН. Те са към 1/3 от играещите хазарт у нас и са 4-7% от населението над 18-годишна възраст. Оборотът на една ротативка в България в края на 90-те г. е 8 пъти по голям, отколкото на същата машина в Германия.
Международната класификация на болестите и свързани здравословни проблеми (ICD-10) разглежда хазартната зависимост като "утвърдена необходимост за правене на залози с цел печалба или постигане на преимущество". В същата група са поставени клептоманията и пироманията. С кодовото название F-63.0 се обозначава патологичното комарджийство.
При зависимите от хазарт по-често в сравнение с останалото население се откриват и други психични разстройства.
Има сходство при различните зависимости (към хероин, алкохол, никотин или хазарт) - използваният "наркотик" се консумира прекомерно, загубата на контрол се увеличава значително, "наркотикът" се ползва за бягство от реалността, зависимостта продължава дори при поява на негативни социални и здравни последици.
Някои личностни характеристики допринасят за по висока "уязвимост" към хазартна зависимост.
Ниската самооценка се компенсира с преживяването след "голям удар" и очакването и подготовката за следващия. Усещането за успех, приключение, бягство от скуката и негативните емоции стимулират буквално мозъка за поредното залагане. Зависимият има понижен контрол върху импулсите и засилена нужда от наслада и възбуда чрез поредното залагане - нещо подобно на еуфория, която намалява чувството за умора.
Получава се порочен кръг на невронално ниво в мозъка. Наградната система в мозъка се стимулира непрекъснато и се стресира. За да се защити от този стрес, мозъкът реагира по-слабо на наградни стимули. За да се получи желаният ефект, времето за игра и залозите трябва да се увеличават.
Съществува синдромът "Състояние на тилт" или "гонене". Най-често този термин идва от покера и означава непрекъснато увеличаване на залозите, за да се компенсират загубите.
Но социалната изолация се засилва. Чувствата на срам и вина също се засилват, играчите започват да крият залозите си. Някои зависими играчи се разоряват финансово, губят поддръжката на близките си и работата си. Някои от хазартно зависимите стават престъпници, могат да стигнат до опити за самоубийство или до психиатрията.
Най-застрашени са мъжете на възраст около 30 г. от големите градове. Началото на зависимостта е обикновено в юношеските години. Зависимите търсят лечение, когато вече дължат много пари, вече са извършили престъплениеили са пресирани от семейство, близки, приятелска среда.
Последиците от постоянно и непрекъснато залагане могат да бъдат и физически - симптомите са стомашни язви, главоболия и сърдечни удари.
Трябва да правим разлика между проблемни играчи и зависими.
Част от играчите на хазарт могат да имат проблеми, без да са загубили цялостен контрол върху поведението си. Ако обаче хазартът отнема все повече време и средства, отразява се на качеството на живот и социалните връзки, можем да говорим за проблемни хазартни играчи. Някои описват зависимото хазартно поведение като компулсивна игра на хазарт. Компулсивните играчи на хазарат не могат да контролират нуждата си от игра дори тогава, когато това ги разрушава като личности и разрушава взаимоотношенията им с близките.
Всеки хазартно зависим е уникален като личност, затова има нужда от лечебна програма, която е съобразена с личността му. Съществена стъпка в лечението е приемането на зависимостта като болест и търсенето на помощ. За това се изисква кураж, особено когато са проиграни големи суми, провалена са важни лични взаимоотношения.
Игра с намаляване на сумите не помага най-често. Прекъсването на залаганията може да помогне за разкриване на подлежащи психични проблеми - затруднен самоконтрол, емоционална уязвимост и проблеми в изграждането на близки взаимоотношения, изискващи обвързване. Много подходяща в такива случаи е груповата психотерапия или семейното консултиране и терапия.
* Д-р АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ е психиатър, специалист по лечение на зависимости
МИТОВЕ И ФАКТИ
МИТ 1: Ако играеш ежедневно хазарт, си проблемен играч. ИСТИНА: Играта на хазарт е проблемна, ако предизвиква проблеми.
МИТ 2: Играта на хазарт не е проблем, ако разполагаш с достатъчно средства. ИСТИНА: Проблемите, предизвикани от ексцесивна игра на хазарт, не са само финансови. Прекомерното ангажиране с хазарт влошава социалните връзки и води до загуба на близки.
МИТ 3: Близките на проблемния играч му създават проблеми и той играе, за да ги избегне. ИСТИНА: Проблемните играчи често рационализират поведението си. Обвиняват близките си и по този начин бягат от отговорност за поведението си и възможната промяна.
МИТ 4: Помощта за покриване на дългове при проблемни играчи ще им върне здравия разум. ИСТИНА: Изплащането на дълговете най-често парадоксално покрепя поведението на проблемния играч.

Отговаряш 4 пъти с да? Значи имаш проблем

Според критериите за зависимост към хазарт на Американската класификация на болестите DSM-IV, за да бъде определен един човек като зависим, той трябва да отговаря на най-малко четири от следните критерии:
1. Все повече се увеличава времето, отделяно за мисли за минали игри, за бъдещи игри, за изучаване на системи, осигуряващи печалба, за набавяне на средства за игра.
2. Играе се с все повече пари, за да се постигне желаното удоволствие.
3. Опитите за ограничаване или прекъсване на играта водят до раздразнителност и неспокойствие.
4. Играта е начин за бягство от житейски проблеми или непоносими емоционални състояния.
5. След загуба на пари играчът бързо се връща към игра, за да си върне загубите.
6. Играчът лъже семейството, приятелите и работодателя си, за да скрие степента на въвлеченост в играта.
7. Играчът извършва незаконни дейности, измами, кражби, за да финансира играта.
8. Играчът губи значими връзки - брак, образование, кариера, работа заради хазарта.
9. Играчът се нуждае от друг индивид, за да го подпомага финансово в играта.

A+ | A-

Лечението на наркоманиите е бутик, а не конфекция

Публикувана: Събота, 26-ти Юни 2010, автор(и): 24 часа онлайн; прочитания: 572; коментари: 1

Виж галерия 1 2 »

Д-Р АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
ПСИХИАТЪР, ПСИХОТЕРАПЕВТ
26 ЮНИ Е - Международен ден за борба с наркоманиите. Да помислим: с какво и с кого се борим - с наркотиците или със засегнатите от този проблем хора и семейства? Повече се борим срещу живеещите с този проблем или повече помагаме за тяхното възстановяване?
Добре е да сме наясно, че по цял свят много повече средства се отделят за борба с нелегалния трафик и разпространението на дрога, отколкото за лечение и рехабилитация.
В последните месеци в България ожесточено се дискутира по темата кое е "най-доброто" лечение на зависимостите от наркотични вещества.
Противопоставят се терапевтични общности и лечение без медикаменти срещу поддържащо лечение с метадон и други неопиеви медикаменти. Но така поставен, в наши дни въпросът звучи старомодно, хаби време и сили, усложнява живота на търсещите помощ и техните близки.
Дискусията се върти около идеята, че търсим най-добър подход за лечение на зависимостите и ако стигнем до консенсус за това кое е най-ефективното, то ще бъде разпространено в цялата страна. И тутакси ще реши проблема.
Съвременното лечение на наркоманиите обаче не е конфекция, а бутик. Производството тип конфекция подбира един най-добър модел и го мултиплицира. Бутикът е ориентиран към специфичните потребности и вкуса на конкретния потребител.
Не съществува един най-добър и най-ефективен модел в лечението на наркотичните зависимости. Многобройни и дългогодишни проучвания стигат до извода, че няма едно-единствено лечение, универсално за всички хора. Изборът на подходящи интервенции, услуги, отговарящи на потребностите на конкретната личност, е от критично значение за успеха на лечението. И за връщането към продуктивен живот в семейството, на работното място, в обществото.
Основният фокус не може да е върху обществото, програмата, средата или метода, а трябва да е върху развитието на индивида.
Продължителността на терапията е от решаващо значение за ефективността. Проучвания показват, че при повечето пациенти значими подобрения се постигат след първите три месеца от лечението. В много програми от типа терапевтична общност, където не се прилагат лекарства, през първите 3 месеца отпадат до 50% от постъпилите за лечение. Тъй като пациентите често прекъсват лечението, програмите трябва да включват стратегии за ангажиране и задържане на пациентите. Процентът на отпадналите от метадонови програми е значително по-нисък в сравнение с програмите за лечение без лекарства.
Консултирането (индивидуално и/или групово) и психосоциалната и психологическата подкрепа са съществени компоненти на ефективното лечение на зависимости. Лекарствата са важен елемент от лечението на много пациенти, особено комбинирани с консултиране и психосоциална подкрепа.
Добре е да напомним, че така както няма най-добър подход в лечението на наркоманиите, не съществува и универсално лекарство. Лекарството е биохимична "патеричка", която без психосоциална и психологическа подкрепа е слабо ефективна.
В момента има пропаст между нелекарствените програми (каквито са терапевтичните общности) и насочените към намаляване на здравните щети от употребата на наркотици (за заместващо лечение с метадон, за обмен на спринцовки и др.).
За да се прехвърли мост над тази пропаст в света се утвърждава една интегрирана система от различни подходи. Изборът на лечение трябва да бъде свободен, без оказване на морален натиск.
Но сътрудничеството между на пръв поглед несъвместими лечебни философии до голяма степен ще зависи от взаимното уважение и въвеждането на един общ език за описване на лечението.
Изключително необходима е и справедлива система за субсидиране. Лечебната система би трябвало да подкрепя в еднаква степен медикаментозния модел, терапевтичната общност без употреба на лекарства, рехабилитационните програми и програмите за намаляване на уврежданията от злоупотребата с наркотици. Взаимното уважение между тях само може да помогне на зависимите в битката с дрогата.
Авторът е специалист по лечение на зависимости, с повече от 20 г. практика в различни програми.

Д-р Александър Ангелов, психиатър, специалист по зависимости: Пристрастеният към чашката си има алкохолно алиби

Д-р Александър Ангелов, психиатър, специалист по зависимости: Пристрастеният към чашката си има алкохолно алиби

Каква е разлика между пияч, пияница и алкохолик?

- Пияч и пияница са по-скоро културални термини, идват от битовия фолклор и не са свързани с тежестта на увреждането и на проблемите на пиещия, а по-скоро с това какво е отношението към употребата на алкохол на социалната среда, в която живее. По различен начин се възприема човек, който работи като хамалин и всеки ден изпива по шише вино с колеги, и авиодиспечер, който ходи пил на работа. Втория вероятно ще го изхвърлят веднага.

Пиячът външно може да изглежда много адаптиран към средата човек, но това не значи, че не понася здравни щети. Той може да има висок толеранс към алкохола, т.е. да понася големи количества без тежки социални проблеми, но това не значи, че биологично не се уврежда. Такъв пияч може да не пада по улиците, да не се бие и да не прави скандали. Но щом пие системно, това неизбежно води до последици за здравето му. Някой ден може да попадне в болница по друг повод. Там прекъсването на редовния прием на алкохол може да предизвика сериозни усложнения - алкохолна психоза, делириум. Чак тогава след дълги години "безпроблемно" пиене става ясно, че съвестен и добър гражданин е със сериозна алкохолна зависимост и произтичащите от нея здравни проблеми.

Според съвременния възглед за зависимия пияч основният критерий е загубата на ситуативен контрол.

Той има 2 страни. От едната е културалната норма. Авиодиспечерът може да не е изпил кило ракия, а да има махмурлук от едно- единствено препиване през годината. Но заради този единствен път прави сериозна грешка в работата си и го изхвърлят. Това е илюстрация на краен вариант на културалния възглед. Просто професионалната среда не допуска никога никакъв алкохол. Един строител обаче редовно може да ходи пийнал на работа, ако в неговата среда това се приема за нормално.

От друга страна, има и чисто медицински показатели - състояния, при което всяка следваща глътка може да влоши сериозно здравето. Това е като да не се спазва животоспасяваща диета или диабетик да не си приема инсулина. Такъв пияч може видимо да не е много физически увреден или социално дезадаптиран, но за него има висок риск, ако продължи да пие макар и малко. Алкохолът е вреден за него във всякакво количество и трябва да го спре. Но той отрича да има проблем и се оправдава, че пие само по биричка. Това е т.нар. алкохолно алиби.

- Колко чашки са рискови?

- Няма точен отговор, зависи и от телесната маса и от скоростта, с която всеки разгражда алкохола. Според критериите на СЗО за денонощие здравият черен дроб може да разгради напълно 2 малки питиета концентрат или 2 бири. Това е средната норма за нерискова употреба на алкохол. При всяко количество отгоре дозите се наслагват и черният дроб се претоварва. Но! Всекидневното пиене е рисково само по себе си, защото никой не може да отгатне минималните безвредни количества алкохол. Затова всекидневната употреба не е препоръчителна.

От голямо значение е и качеството на алкохола. У нас е пълно с отровен, фалшив. Най-големите рискове са за младите, защото в много нощни заведения предлагат такъв алкохол, злоупотребявайки с това, че са неинформирани и бързат да "живеят".

- Какъв е критерият за зависимост?

- Освен загубата на ситуативен контрол друг критерий е загубата на количествен контрол - да не можеш да спреш след 1 питие. Всеки път, когато решаваш, че ще си пийнеш само малко, завършваш с пиянство. Ако не за зависимост, това е ясен критерий поне за наличието на сериозен проблем. Но най-сигурният критерий за наличие на болестна зависимост е абстиненцията - т.е. явленията на отнемането. Абстиненцията не трябва да се бърка с махмурлука, макар че си приличат. Между двете има разлика. Тя е в това, че все още относително здравият човек с махмурлук ще пие 1-2 бири и ще заспи или няма да иска с дни да близне алкохол и даже да мисли за него. А този, който твърди, че става все по-добре с всяко следващо питие - той всъщност вероятно се бори с абстиненцията. Алкохолът е станал част от метаболизма му.

- Какви са проявите на алкохолна абстиненция?

- Сърцебиене, неудържимо треперене, покачване на кръвното, усилено потене, тремор, повръщания. Повръщането при абстинентния алкохолик е различно от повръщането на препилия гимназист. При зависимия то е сутрин на гладно заради възпаления на хранопровода и гастрит, причинени от злоупотребата с алкохола.

- Какво е алкохолна болест?

- Това е по-старо понятие, вече се говори за рисково пиене, увреждащо пиене, често ползван термин е синдром на зависимост към алкохол. На биологично равнище той е свързан с наличието на телесни увреждания, медицински проблеми. Има обаче и нарушения в социалното функциониране и изменения на личността. Те се забелязват най-напред в семейството. Нарушава се общуването. Пиячът става конфликтен или се отдръпва от близките си. Промените се виждат и в професионалната сфера, спадат постиженията в работата. Променя се и приятелският кръг - първо пиячът започва да търси среди, в които алкохолът е норма, после започва да пие със случайни хора и накрая идва моментът, в който вече пие сам.

- Кои са белезите, че алкохолът започва да става проблем?

- Нарушават се навиците, променя се ритъмът на живот, той започва да се подчинява на пиенето. У нас проблемното пиене за съжаление е обичайна социална "норма".

Тук средата е свръхтолерантна към рисковото пиене. Няма и чувствителност и у условно здравите хора към него. Нашата култура към пиенето потиска рефлекса на хората да търсят помощ по механизма "щом всички наоколо пият, значи няма проблем".

Няма сигурни и изпълняващи се административни мерки за защита на младежите и на други уязвими групи. А заради ниския стандарт на живот алкохолът е от най-евтините забавления и пиенето е много разпространена форма за прекарване на свободното време.

- Колко са алкохолиците у нас?

- Няма официална обобщена статистика. Данни събират различни институции, но не си ги обменят, за да имаме пълна картина. Затова никой не знае с точност колко са проблемните пиячи у нас.

- Как да се спре пиенето веднъж завинаги? Или има състояние, отвъд което положението става необратимо?

- Винаги можеш да спреш пиенето, въпросът е да не се върнеш към него. Легенда е, че няма бивши алкохолици. Има, това са хора, които са спрели и повече не са се върнали към алкохола. Но за някои излекуването в медицински аспект е достатъчно и решават, че им стига да минат през детоксикация и да им се възстановят основни чернодробни показатели. Но това не е достатъчно! Почнат ли пак, връщат се на предишното ниво в рамките на 1 година. Анонимните алкохолици имат понятие "трезвеещ алкохолик". Това е човек, който не само е спрял да пие, а и знае, че ако пак започне, ще пропадне. Затова е променил и други неща в живота си, поставил си е цели, сменил си е приятелите. Така си е създал повече шансове да преодолее проблема. Спирането на алкохола обаче се затруднява от т.нар. алкохолно алиби: винаги се  намират причини за пиене - жена ми няма пари, шефът е кофти. Има и механизъм на самозалъгване, че щом имам контрол върху живота си, значи имам контрол и върху пиенето. Това обаче е илюзия! В такива случаи могат много да помогнат близките, като кажат: човече, имаш проблем, потърси помощ или ние ще потърсим. Дори шефът може да се намеси и даже трябва да го направи, както е в нормалния свят, в зряла социална среда. Трябва да извика служителя, да му каже, че знае за проблема му, но го цени. Затова го пуска за 1 месец в отпуск, през който да потърси помощ. А като се върне, иска да му бъде доказано, че мерки са били взети, а не да се задоволява само с това, че служителят е дошъл трезв и гладко избръснат.

У нас обаче не става така. Колегите крият пияния или се правят, че не го виждат. Това е свързано с нашия манталитет на срамливост и прикритост спрямо социално неприемливи форми на поведение.